ПИСМО

А бяхме млади,
                            бяхме толкоз млади!...
И после... после
                             някаква омраза
се впиваше дълбоко във сърцата.
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,
                     разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на пустота
                   и мрачна безнадеждност,
тя пъплеше в кръвта,
                                      тя виеше с закана,
а беше рано, беше много рано...

А там -
високо във небето,
                                    чудно
трептяха пак на чайките крилата.
Небето пак блестеше
                                        като слюда,
простора пак бе син и необятен,
на хоризонта пак полека-лека
се губеха платната
                                   всяка вечер
и мачтите изчезваха далеко,
но ние бяхме ослепели вече.
За мен това е минало - неважно.
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.

Това е новото, което ме възпира
да не пробия
                         своя
                                 слепоочник.
То злобата в сърцето
                                       трансформира
в една борба,
                        която
                                  днес
                                         клокочи.
И то ще ни повърне Филипините
и едрите звезди
                              над Фамагуста,
и радостта
                   помръкнала в сърцето,
и мъртвата ни обич към машините,
и синята безбрежност на морето,
където вятъра на тропика се чувства.

Сега е нощ.
Машината ритмично
припява
               и навява топла вера.
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
                           празните
                                          химери...

За мен е ясно, както че ще съмне -
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
                                                  тъмен,
да, нашто
                 ярко
                        слънце
                                     ще просветне.
И нека като пеперуда малка
крилата ми
                    опърли най-подире.
Не ще проклинам,
                                няма да се вайкам,
защото все пак, знам,
                                       ще се умира.

Но да умреш, когато
                                     се отърсва
земята
            от отровната си
                                          плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
                       да, това е песен!